randomly blogging around | Portugal based personal & travel blog

Невероятен Санторини 💙

14/06/2017

Една от най-любимите ми гледки е да наблюдавам как слънцето изгрява (или залязва) над облаците. Цветовете, сякаш се преливат един в друг, погледнати от високо. Именно така започна денят, в който за пръв път щях да посетя Санторини. Със сигурност не беше лесно да напусна удобната хотелска стая в Атина в 4 ч сутринта, но тази гледка определено ми помогна да преодолея мъката по мекото легло.

Когато се снишавахме към летището на Санторини не видях нищо, което да напомня за високите, скалисти брегове на острова, нито пък белите, приказни, кацнали на хълма къщички. За миг усетих огромно разочарование. Сякаш тази прекрасна картина на Санторини която виждах непрекъснато всъщност не беше реалност.

Истината е, че летището на Санторини е разположено на Източния бряг, който е нисък, а Фира и Оя са разположени на Западния бряг на острова. Именно той е висок и живописен, като от пощенските картички (и снимките от социалните мрежи).

Наехме кола на летището (която бях запазила предварително, за да не губим време) и се отправихме направо към Оя, където и щяхме да отседнем в следващите 3 дни. Паркирането е леко проблемно в района, но не много далеч от нашия хотел имаше платен паркинг, така че срещу 10 евро на ден нашия малък Смарт кабриолет се чувстваше доста комфортно. Аз лично много (ама наистина много) исках да имам възможно най-автентичното преживяване в Санторини. По моите разбирания това означаваше хотелът ни да е разположен на хълм, заобиколен от безброй други малки и бели къщурки. Важно беше също така да разполага с басейн, тъй като плажовете на Санторини не са основната туристичка забележителност, с основателна причина. Така че, хотелът на който се спрях разполагаше с всичко необходимо - не беше неистово скъп (както повечето хотели наоколо), а домашно приготвената му закуска наистина ме караше да облизвам пръстите всеки път. Още повече, че успяхме да чекираме още в 7:30 ч сутринта и отново имахме на разположение изключително удобно легло, в което да възстановим загубените часове сън.

Голяма част от първият ни ден в Санторини го прекарахме край басейна, наслаждавайки се на невероятните гледки, с които Оя ни посрещна.

Следобед решихме да се поразходим наоколо. Стигнахме до залива Амудин (на северозапад) и до плажа Парадисос (на североизток), но за съжаление започна да превалява. След като дъждът спря се поразходихме по основната пешеходна улица на Оя - улица Н. Номику, която разкрива спиращи дъха гледки, както към кратера на вулкана, така и към самата Оя. Тъй като бях нетърпелива да видя колкото се може повече, хлътвах във всяка възможна малка пресечка, за да видя къде ще ме отведе. И непрекъснато повтарях “Уау, толкова е красиво!”

Докато се разхождахме по улица Номику, централният площад на Оя - Еклисия Панагия Плацани заедно с голямата, бяла църква в типичен цикладски стил посветена на Дева Мария, се появиха от дясната ни страна. Аз обаче бях непоколебима, че трябва обезатекно да намерим “символа” на Санторини - църквата Св. Анастасос (в превод “Възкресението на Христос”), още известна, като три-куполната църква. Успях да я зърна измежду сградите тук и там, но наистина исках да се доближа колкото се може по-близо. За съжаление указателни знаци към нея няма, а малките, тесни улички на Оя буквално са като лабиринт и само допълнително затрудниха задачата ми. Продължихме на Запад отново по ул. Номику, след като подминахме централния площад и от дясната ни страна се пови ярка, червена сграда (с външно стълбище и лилави цветя), където завихме на ляво. Оттам църквата ни очакваше в първата или втората пряка в ляво.

 За вечеря се спряхме на ресторант “Black Rock - Орзо Пастата им е уникално вкусна. Също така опитахме и от местното вино, което също както и среднощните гледки не ни разочароваха.

Прогнозата за времето за престоя ни на Санторини не беше много обещаваща, въпреки че, по мое мнение имахме доста късмет. Вторият ни ден на острова се очакваше да бъде и с най-хубаво време, така че решихме да го прекараме в открито море. Запазихме си полу-дневна, плаваща екскурзия по залез. Взеха ни около 2 ч следобед от Оя и се завърнахме към 8:30 ч вечерта. Първата ни спирка бе близо до топлите извори около кратера. Беше наистина интересно да усети човек разликата в температурата близо до катамарана и в залива на топлия извор. Подгответе се обаче с тъмен бански, тъй като топлата вода е изключително богата на желязо и може да оцвети по-светлите тъкани. След това минахме покрай фара Мавро Вуоно и спряхме в близост до Червения блаж, където имахме възможност отново да се топнем в морксата вода

След това ни сервираха сравнително ранна вечеря в близост до Белия плаж, след което се отправихме към залива Амуди, за да наблюдаваме залеза. По това време небето вече бе доста облачно и лека полека губехме надежда за какъвто и да било залез. Все пак беше красиво, но студено, облачно и ветровито. Някои хора казват, че най-красивият залез в света е именно тук, в Санторини, а той ни се изплъзваше измежду пръстите. Или пък все пак имахме късмет. Докато се приближавахме към Оя облаците се пораздвижиха и слънцето успя да се покаже измежду тях и да се сбогува с нас, както подобава. Вече беше дзиндзиникащо студено, но този няколко, златни минутни си заслужаваха тракащите зъби.

Времето на този безвременен и приказен остров изтече неусетно. След като освободихме хотелската ни стая, се метнахме на нашата малка, смарт-кабрио колица и най-накрая се отдадохме на разходка из Санторини. Първата ни спирка беше плажът Монолитос, но тъй като не ни впечатли, не се задържахме дълго. Заобиколихме летището и бързо се озовахме в околността Камари. Районът е доста приятен, с множество ресторанти и барове на или в непосредствена близост до плажа. Последният не ме впечатли - едрият му пясък (или по-скоро камънак) не е в мой стил. Гледките обаче към импонентната скала Меса Вуоно са наистина внушаващи.

След като обядвахме край морския бряг се изкачихме високо до Меса Вуоно и Стара Фира - античният град, обитаван между 9-и век пр. Хр. и 726 г., носещ името на митичния господар на острова Фирас. Не разполагахме с много време, така че не се отдадохме на задълбочени разходки из руините на древния град. Вместо това се задоволихме с гледките от високо към Камари и Периса.

Периса е малко градче, разположено от другата страна на скалата Меса Вуоно. Плажът му, по мое мнение, е много по-приятен, отколкото този на Камари, а черният му пясък е красив и в същото време някак интригуващ. Районът е доста по-спокоен, с много по-малко заведения, но някак си му липсваше атмосферата на Камари, която сякаш крещеше “На почивка съм!”

Следващата ни спирка бе малко селце във вътрешността на острова - Емпорио. Благодарение на средновековния си замък и изключително тесни улички, някои от които едва ли достигат до половин метър широчина, Емпорио предлага едно наистина уникално, макар и кратко изживяване.

От към замъка се разкриваше красива гледка към Периса и хълма Пророк Илия.

Слънцето вече се спускаше ниско и се отправихме към нос Мавро Вуоно и едноименния му фар, за да се насладим на един последен залез над Санторини.

Вече по тъмно, отправихме се към Фира за бърза вечеря преди да се качим на самолета обратно към Атина. Въпреки че не успях да видя много от него, градчето Фира ми се стори приятно, красиво и подобно на Оя, но доста по-оживено. Определено ми хареса атмосферата му, но не ми хареса къде решихме да вечеряме - туристическо и не-автентично заведение. Менюто, което първоначално ни поднесоха нямаше цени, но тъй като вече не разполагахме с много време, дори и не забелязахме. Настанихме се на терасата на заведението, но вместо да се наслаждаваме на гледката, попивахме всичкия пушек от съседното заведение. А храната беше изключително скъпа за качеството си - най-безвкусната, която опитахме по време на престоя ни в Гърция.

Пристигнахме на летището на Санторини час и половина преди полета ни, което се оказа прекалено много време. Летището на острова е малко, и след проверката за сигурност има единствено един малък киоск-бар и прекалено малко седалки. И не разполага с wifi.

Последните три часа от престоя ни на Санторини някак не кореспондираха с всичко останало, така че честно казано ми се искаше да ги изтрия от паметта си. За съжаление обаче, това нямаше как да се случи. Предполагам, хората неслучайно казват, че “пълно щастие не съществува”. След като обаче прекарах три незабравими дни, заобикалена от прекрасните гледки на вулканичния кратер, живописните, бели, куполни къщички на Оя, спиращите дъха залези и контрастиращо различния пейзаж на Източния бряг, от какво значение реално са последните три часа? Цялостното изживяване със сигурност ги заличава.

Share on Facebook
Share on Twitter
Pin it
Please reload