randomly blogging around | Portugal based personal & travel blog

Един ден в Найроби, и как да НЕ ви арестуват

11/04/2018

Незабравимата една седмица, която прекарахме на Сейшелите измина, като миг, но на връщане към вкъщи, имахме един допълнителен ден в Найроби, на който да се насладим. Настанихме се късно в хотела, който бяхме запазили в центъра на столицата и имахме неприятната изненада да установим, че стаята всъщност не беше почистена след предишните гости. Останах с впечатлението, че явно не за пръв път се случва, тъй като рецепционистката отреагира много бързо и адекватно и ни настани в нова стая на мига. 

Както и да е. Нашият ден в Найроби започна чудесно. Uber ни закара бързо до сиропиталището за слончета в околностите на града, където видяхме над 20 слончета как се хранят с адаптирано мляко и играят в калта. Работата на център наистина е невероятна, а всички слончета изглеждаха много щастливи.

След като направих около хиляда снимки на слончетата, хванахме мото-такси в посока следващата ни планирана спирка - Giraffe Centre. Намира се в съседство с известния Giraffe Manor. Опитахме се да си запазим нощувка там, но вече всичко бе запълнено, а те приемат резервации понякога и за близо 2 години напред. И все пак, жирафите, които любопитно надничат и дори могат да ви откраднат от храната в ресторанта в хотела, всъщност са същите, които ние видяхме в Giraffe Centre. И дори ги понахранихме доброволно с бисквитки. Да, определено и тук нащраках още поне хиляда снимки. Обядвахме в малкия, но приятен бар, което пък ни предложи допълнителен плюс - около обед посетителите са по-малко, което ми даде възможност да се нарадвам на почти всички жирафи наоколо, сякаш бяха изцяло на мое разположение за снимки. Какво да ви кажа - обичам животните. И да снимам...

Пристигайки обратно в хотела, разбрахме, че политическите манифестации, планирани за същия ден, са отменени. Първоначално ни бяха предупредили да не се разхождаме само из центъра на Найроби заради протестите. Тъй като бяха отменени обаче, очевидно вече нямаше никаква “опасност” и можехме да се разходим спокойно. От починахме около час-два, изчаквайки обедната жега да попремине, след което излязохме за кратка разходка из централната част на столицата. Бяхме се настанили съвсем близо до централния пазар и една джамия, така че първоначално разгледахме района наоколо.

 

Разхождайки се, ние бяхме единствените със светъл цвят на кожата и усетих няколко по-различни захлаждания. Такива, каквито не бях изпитвала до сега. Усетих се някак съдена за цвета на кожата си (макар че имах тен, тъй като току що бях пристигнала от плажна почивка). Не бих искала да го нарека расизъм, но съм почти сигурна, че имен това е точната дума. Изглеждахме различно от остналалите, спор няма, и въпреки че се опитвахме да не привличаме внимание, беше неизбежно. А аз си мислех, че кенийците са свикнали с чужденците, имайки предвид колко известна и посещавана е страната им...

Разхождайки се спокойно със съпруга ми, се наслаждавахме на приятен разговор за книгите, които всеки от нас бе взел за четене по време на пътуването. Лека-полека стигнахме до сградата на Парламента, където аз спрях за бърза снимка. Резултатът не бе никак добър, тъй като слънцето вече падаше ниско зад нея, но както вече споменах - обичам да снимам. За спомен. Продължихме разходката и разговора ни, докато един кенийски военен не ни поздрави с топло “Здравейте”. Отговорихме възпитано и дори с лека усмивка - подсъзнателно исках да бъда опровергана и всички мисли за расизъм да изчезнат от главата ми. Вместо това обаче, той поиска телефона ми и аз невинно му го показах. Той го взе от ръката ми, попита ме дали съм снимала сградата на Парламента, което всъщност е забранено и ми показа голямият знак за това, окачен на оградата. Извиних се моментално, тук като действително не го бях видяла и предложих да изтрия снимката, посягайки да взема телефона си обратно. В този момент той ни обърна гръб, като единствено ни каза да го последваме. Преминавайки през огромна, тежка порта той спокойно спомена, че “снимането на сградата на Кенийския парламент е против закона. Арестувани сте”... Моля??! Арестувани?!? Как така?? Влязохме в малка стаичка, нешо като караулка точно в страни от портала, през който току що бяхме преминали, седнахме на два пластмасови стола - всеки един от нас в различен край на стаичката и започната да ни задават въпроси. Какви сме, що сме, какво правим в Найроби... Дали сме терористи и дали ще продадем снимката на терористи... Моля? Какви терористи? Та, тя снимката за нищо не става... Докато ни заливаха с куп различни въпроси, уж чакахме “началника” да се появи и да поеме нашия случай. Ама какъв “случай”? Ние сме просто туристи и аз се извиних поне сто пъти вече. Нр смятате ли, че ако просто изтрия снимката неприятната ситуация ще бъде разрешена? Най-накрая, петият или шестият военен, който влезе след нас в караулката бе върпосният началник. Изглеждаше плашещо. Аз така или иначе вече се побърквах от притеснение. А до този момент дори не бяха споменали все още за вероятността да прекараме “уикенда в затвора”... Тъй като бе петък следобед, ни информираха, че съдът вече не работи, и за да ни съдят в понеделник, когато съдът ще реши дали просто ще ни глоби или ще ни изпрати в затвора за месец,, трябвало да прекараме уикенда в затвора... Сигурна съм, че изражението на лицето ми се е променило, чувайки тази информация, и единственото, което супях да прошепна с треперещ глас бе: "но на нас полета ни към вкъщи е утре сутрин"...

Тогава решиха да заговорят отново за въпроната глоба. Изведнъж, станаха толкова мили и услужливи, че бяха готови да ни пуснат на мига, стига да платяхме глобата, която съдът би ни наложил - 200$ на човек. Разбира се, не разполагахме с такава сума пари в себе си, тъй като бяхме излезли просто за кратка разходка и да си купим евентуално някакви сувенири. Тогава решиха, че половинката ми може да отиде да изтегли пари, дори го упътиха къде е най-близкия банкомат, стигайки до заключението, че той всъщност е свободен и само аз съм арестувана, тъй като аз направих снимката с моя телефон. Да де, но бяхме оставили всички карти в хотела от съображения за сигурност, а и той бе катгоричен, че няма да ме остави там сама... Така че, оказахме се в един омагьосан кръг без изход. Военните държаха документите ни за самоличност, както и моя телефон, а ние не разполагахме дори и с половината от сумата, която изискваха за да ни пуснат. Наистина започнах да си представям как ни заключват в килии и прекарваме целия уикенд в някаква малка килия... И тогава вече не издържах и избухнах в плач. Но не някакъв лек, тих плач. Не, в никакъв случай. Говоря за неконкролируем рев, на моменти с хлипане и хълцане. Не знам дали на петимата или шестимата (или колкото там бяха на брой) огромни военни им стана неудобно от моя плач, дали ме съжалиха или просто разбраха, че бяха стигнали до кулминацията в цялото пазарене, но от тук нататък всичко се случи лесно и бързо. Съгласиха се да ни пуснат срещу това, с което разполагахме в момента - което дори не стигаше 30$, и разбира се аз трябваше да изтрия снимката пред тях (която обаче възстанових веднага след като напусах; не казвайте на никого). Те бяха толкова мили да ни оставят дребни пари, колкото за бутилка с вода, която да ми помогне да се успкоя. Също така, отделиха време да ни обяснят кои сгради наоколо мога да снимам и кои не, както и от къде се разкрива най-хубават панорамна гледка към града, но вече нямахме достатъчно пари, за да платим входната такса за там...

Напускайки въпросната карулка, която в рамките на последния половин час стана свидетел на голямо разнообрание мои емоции и страхове, те се сбогуваха с нас с думите "Насладете се на Кения!" 🙈😂

Благодаря ви, момчета! Въпреки тези наистина незабравими около трийсетина минути с вас, страната ви действително ми хареса и я напуснах щастлива от преживяното. Защото красотата й е необятна, а всички изживявания, които ми предостави за безценни. Да, дори последното. За пръв път в живота си бях арестувана и дори и да бе за такова "глупаво" нарушение, за щастие всичко се реши бързо и без последствия. Сега вече ми е смешно. Всъщност, още няколко часа по-късно, след около бутилка вино в лобито на хотела, вече се смеех на цялата ситуация... Тръгнахме си от Кения с празни ръце що се отнася до сувенири, но преживяванията и спомените, които донесохме от там не могат да се сравнят с какъвто и да било предмет

Share on Facebook
Share on Twitter
Pin it
Please reload