За съжаление, няколкото дни, с които разполагахме за наблюдение на дивите животни в тундрата на национален парк Масай Мара, се изтъркаляха бързо бързо. И след като станахме свидетели как гепард ловува, се отправихме обратно към Найроби. Преминавайки отново портите на парка, от двете страни на пътя се появиха малките селца на Масаите. И тъй като нашият гид ни препоръча да посетим някое от тях, ние приехме.
Племето на Масаите е смятано за символ на Кенийската култура. Не е никак трудно да бъдат разпознати, тъй като носят червени наметала, наречени “шука”. Както те самите ни обясниха, яркият, червен цвят плаши и отпраща надалеч дивите животни, докато са насред нищото, на паша с добитъка, който отглеждат. Също така, богато украсените бижута, от цветни мъниста, около врата и ръцете, са също много типични както за мъжете, така и за жените.
Масаите имат доста интересна житейска организация. Мъжете например строят оградите на селището и се грижат за животните - племето вярва, че Господ е създал добитъка специално за тях и те са единствените му попечители на земята. Абсолютно всички части от тялото на животното влизат в “употреба” - млякото, месото, кожите, дори и кръвта - когато някой от племето е болен (според техните думи) трябва да пие прясна кръв, като лекарство. От друга страна жените имат задълженията да готвят, да подготвят младите девойки за бъдещата им роля на съпруги, да изработват традиционните бижута и да строят домовете, използвайки кал, трева, съчки и естествена тор. Всяко село е в кръгла форма с висока ограда, която да предпазва както добитъка, така и хората от дивите животни. Къщите са разположени близо до оградата, следвайки формата на селото. По средата се оформя нещо като площад, където през деня жените продават изработените от тях накити на посетители, като нас, а през нощта там нощува добитъкът. Най-малките животинки обаче нощуват в къщите на собствениците си. Казват, че Масаите мерят богатството си в зависимост от това колко животни и колко деца имат.
Изглежда, че това племе успява да запази традициите си живи, дори и в днешните модерни времена. Посрещнаха ни с традиционни песни и танци, дори ни поканиха да потанцуваме с тях. Един от танците, който ни представиха бе "Jump around” - изпълнява се само от млади момчета и който скочи най-високо печели момичетата.
Интересн факт е, че Масаите все още практикуват полигамия. Те ни споделиха, че въпреки че полигамията е официално забранена в Кения в днешни дни, правителството нямало нищо против тяхната полигамност, тъй като била част от традициите им. Което ме заинтригува. Масаите представляват 0.7% от населението на Кения. Нима това малцинство е толкова специално и важно за управляващите, че да се прави подобно изключение за тях? Все пак представителите на племето, с които ние разговаряхме изглеждаха доста добре информирани и спазващи нормите - церемониите по жеснкото обрязване в днешно време са строго забранени, както и ловът на лъвове (и двете играели важна роля в живота и традициите на племето).
Отбивайки се в селото, платихме по 30$ на човек, които, ни беше казано, ще бъдат използвани за закупуването на книги и дрехи за училище за децата. И въпреки че тази сума (за половин-часово посещение) ми се стори висока за Кения, не се и опитахме да се пазарим - образованието е изключително важно и няма цена. Насред селцето обаче, срещнахме доста деца, които просто си играеха наоколо. Дори, когато влязохме в една от къщите им (поканиха ни да видим как “живеят в действителност”) не видях нищо, което да напомня за книга, учебник или училищна униформа. Което ме накара да се замисля - дали в действителност изпращат децата на училище? Или просто ги оставят да си растат насред селото, свободни и симпатични на посетителите, докато достигнат възраст, на която биха могли да се включват в туристическия бизнес? И така, някак без да искам, започнах да обръщам повече внимание на дребни детайли. Къщите им са снабдени с електричество. За изработката на накитите използват пластмасови мъниста, като онези, които лесно можем да намерим във всеки китайски магазин. Не са от естествени материали. От къде си ги набавят? Очевидно, знаят как да боравят със смартфони, дори когато смартфонът не е настроен на английски език, както бе случаят с моят, когато един от тях боравеше свободно с него, докато ние “танцувахме”… Възможно е, разбира се, чисто и просто моят мозък да отказва да повярва и приеме, че в 21-и век все още има хора, които живеят в такива бедни условия (от моята гледна точка на човек, живеещ в модерно ежедневие; нямам никакво намерение да съм неучтива). Също така, показаха ни как могат да си запалят огън от два различни вида върво и ествествена тор, което определено бе интересно, но след това бяха прекалено настоятелни да ни ги продадат. Всъщност, настояваха да ни продадат каквото и да било…
Когато се настанихме в хотела ни в Найроби и отново имах връзка със света, се поразрових да открият повече информация за Масаите, тъй като породилите се в главата ми съмнения не ми даваха мира. Това, което открихме като официална информация бе интересно и в същото време не особено изненадващо. Както изглежда, през последните стотина години, огромна част от Масаите са загинали в резултат на епидемия по добитъка. А тези, които оцелели тази трагедия, в днешно време живеят в районите Каджайдо и Нарок (където повечето са намерили стабилен и модерен поминък), тъй като Британското и Кенийското правителства са иззели земите им, за да създадат националните резервати и ферми за заселници.
Разбира се, когато става въпрос за официални данни и Африкански племена, има огромен шанс първите да не са особено точни. И все пак, не съм напълно убедена, че това, което видяхме в селото на Масаите бе истинско и автентично.
