Не бяхме планирали да останем една нощ в Абу Даби. Първоначално го обмисляхме, но имайки предвид, че щяхме да посетим безброй места и да сме постоянно в движение, при закупуването на билетите просто избрахме най-добрата връзка до Хо Чи Мин. Бях заинтригувана да посетя Абу Даби, но това нямаше да се случи по време на това пътуване. Или поне така си мислех.
Хората обаче казват, че “плановете се правят, за да бъдат променяни”. И тук разбрах какво точно имат предвид. Благодарение на буря над пустинята, пристигхахме в Абу Даби с около 40 минути закъснение. В резултат, полетът ни за Хо Чи Мин излетя без да успеем да качим на борда. За пръв път в живота ми се случваше да изтърва полет. Ами сега? Какво трябва да направим? Как трябва да процедираме? А какво ще се случи с плановете, които имаме и всички свързани с тях резервации? Бях изморена, изключително притеснена, дори сякаш леко ме втрисаше (предполагам, че беше следствие от климатика на летището) и в същото време имах толкова много въпроси. Отговорите им зависеха само и единствено от това как авиокомпанията ще избере да процедира в нашия случай. И по-конкретно - кога ще успеем да излетим в посока на крайната ни дестинация.
На летището цареше пълен хаос. Бях останала с впечатлението, че компаниите в ОАЕ работят изключитлно профисионално и бързо, но в този случай не бях права. Предполагам, че не им се случва често да разрешават проблеми, причинени от бури в пустинята… Обратно към нашия случай - оказа се, че директен полет до Хо Чи Мин има един-единствен дневно - този, който бяхме изпуснали. И до колкото разбрах планираният за следващия ден беше абсолютно пълен. Наложи се да чакаме повече от шест часа, докато ни бъде дадено конкретно решение. С минаването на времето все повече пътници се появяваха на гишето за трансфери, а тези които вече чакаха ставаха все по-нервни, тъй като нищо не се случваше с часове. В крайна сметка разрешиха поне нашия случай. Презавериха резервацията ни за полета на следващия ден.
Хаосът ни следваше и при пристигането в хотела. За щастие успяхме да се чекираме сравнително бързо, тъй като аз буквално изтичах от шътъла до рецепцията. След като отметнахме и тази задачка, беше време да се насладим на няколкото часа, които имахме на разположение в Абу Даби.
Излязохме от хотела и хванахме такси направо към джамията Шейх Зайед. Таксито от центъра на Абу Даби (Даунтаун) до джамията е около 35 дирхама и отнема около 15 минути, тъй като се намира леко извън града. По пътя ни от летището до хотела минахме сравнително близо до нея, но когато излязох от таксито и я видях “на живо”, бях изумена. Надявахме се, че бурята е отминала и слънцето ще намери пътя си да пробие измежду облаците, а ние ще успеем да се насладим на залез иззад купулите и колоните на джамията. Не се случи. Вместо това, малко след като пристигнахме започна отново да вали. Контрастът обаче, между изключително белия мрамор с вградени, цветни мозайки и мрачното небе, беше просто величествен.
И мокрият под сякаш бе магическо огледало, отразявайки изключителната архитектура на храма.
Не видяхме залез, но успяхме на наблюдаваме как се свечерява наоколо. Беше прекрасно. Струваше ми се, че всяка снимка, която правех е различна от предишната. Дъждът спря за малко, така че успяхме да се възползваме от възможността да се разходим в градините около джамията. Бурята все още не бе отминала напълно, а небето често бе пронизвано от ярки светкавици. Атмосферата обаче, беше някак лека, сякаш дъждът беше отмил от раменете ми цялото притеснение и почти бях забравила как точно се бяхме озовали там. Все още имах толкова много неща да свърша, като отменяне на резервации и закупуване на нови самолетни билети, но в онзи момент те не бяха приоритетни. Светкавиците раздираха небето високо над джамията, а аз просто стоях там и гледах. Дъждът се завръщаше. Лека полека започнах да усещам капките по главата и раменете ми. Почти бях забравила за телефона в ръката ми, който също се мокреше. Няколко секунди по-рано се бях опитала да запечатам контрастиращите цветове на гледката пред мен, но се отказах и реших да й се наслаждавам единствено с очите си. Охраната ме викаше да се скрия от дъжда и да вляза вътре. Започнах да тичам, внимавайки да не се спъна в дългата пелерина, която ми бяха дали на входа. Когато се върнах обратно в джамията, гледката във вътрешния й двор беше още по-величествена. Небето бе още по-тъмно, а белият мрамор изглеждаше още по-ярък, отколкото го бях видала около 30 минути по-рано.
След като обиколих джамията отвън, не исках да пропусна възможността да я разгледам и отвътре. Мозайките във формата на цветя продължаваха да присъстват по стените, а по-късно и по килимите. Полилеите бяха тежки и също толкова цветни, блестящи и отразяващи собствената си светлина.
Междувременно дъджът бе спрял отново. Хванахме такси и се върнахме в хотела. Без да се усетим бяхме прекарали около 3 часа в джамията, любувайки се на съвършенството й.
Беше едно наистина незабравимо изживяване.
Предполагам, че мечтите все пак се сбъдват, дори и когато не ги преследваме умишлено.